ОРИС: За умирането - интервю   Представяте ли си – ако това осъзнаване, ако това разбиране можеше сега да стигне изведнъж до милиони хора. До хората, които се страхуват да умрат. Вижте сега колко много хора са смъртоносно болни от рак - те съвсем не подозират, че техният живот такъв, какъвто е - с роднините си, в същия дом, при същите обстоятелства и т.н., никак няма да се измени, когато те сменят своя фокус. Изобщо няма да се измени. Тоест, те ще оздравеят. Но доколкото имат възможност да живеят 120 години, те ще попаднат в тази форма на реалността, където такава болест не съществува. Болковите усещания са необходимо приложение от придобивания опит, защото те са необходими не толкова на самата личност, която ги претърпява – необходими да речем за възпитаване в нея на някакви волеви аспекти и прочие, колкото за обкръжаващите ги хора - за възпитаване в тях на определени отношения към дадената личност, към страданията на дадената личност. Защото страданията на тази личност намират отражение в чувствата, в психизмите на обкръжаващите хора, на близките й. Те са необходими за да предизвикат (или да не предизвикат) състрадание. - А ако обкръжаващите хора не видят физически състрадания на друг човек? - Защо да не видят. Винаги виждаш някого. Винаги някой страда. Защо толкова много хора страдат? За да може всеки да има възможност да влезе в съприкосновение с тях. Да влезе в съприкосновение и да реагира на страданията на другия човек. Да реагира. И това как реагираш определя качествената позиция на твоето самосъзнание и направлението на този волан, който завиваш със своите формотипи - определя към какви формотипи завиваш. Ако това чуждо страдание не предизвика в теб нищо освен гол цинизъм, следователно тръгваш далеч не към висококачествена страна на своето съществуване. - Целта е да се изпита жалост и състрадание, така ли? - Има още и разбиране. Да речем, аз мога да гледам спокойно на смъртта на много от вас и това ще изглежда като жестокост, цинизъм, тоест – как така, човекът умрял, а той не скърби! А за какво да скърбя – аз имам друг фокус на съзнанието, защото аз зная, че този човек не е умрял. Даже когато не знаех това – когато не знаех за този принцип, за който сега говорим, аз все едно бях сигурен, че смъртта е илюзия. Да, има ги тези периоди – три дни, девет дни и т.н. но бях сигурен, че все едно - човекът е жив. Просто самите ние така реагираме. Когато мама умря аз така възприемах тези неща и брат ми, който също е свещеник и който разбира, че след смъртта животът така или иначе продължава - даже той много се удивляваше, че аз се отнасям така спокойно към случилото се. А сега още повече - вие разбирате, че всичко, абсолютно всичко продължава и никога нито за миг не свършва и при това то продължава в това качество, в което винаги го има.   - А ако някой умре по време на оргазъм? - Ами там, където не си умрял, при теб има усещане за невероятно силен оргазъм и преминава. Да речем достигаш кулминацията и в някакви моменти умираш (в момента на всеки оргазъм ние така или иначе умираме), защото ние поначало всеки миг умираме, но някакво инерционно изместване в някой от моментите ни извежда в ето такова развитие. И така, това най-мощно усещане губи постепенно своята сила, губи я, губи я - и постепенно вече излизаме извън оргазменото състояние Всички умират по възраст – даже когато си на 120 години, ти умираш по възраст. На 2 годинки умираш по възраст, при нещастен случай умираш по възраст, защото умира твоята форма в определена възраст. Нали така? Винаги върви умиране по възраст и винаги върви възраждане в същата тази възраст. Попадаш например в катастрофа – има няколко варианта, където в резултат от нея ти си умрял, умрял, умрял, след това – поредица варианти, където в резултат от катастрофата си изгубил съзнание, изгубил съзнание, изгубил съзнание, а по-нататък – където си силно си се ударил, ударил, ударил, след това поредица варианти, където само едва-едва си се ударил, а по-нататък има друга поредица варианти, където изобщо не си попаднал в катастрофа, тоест – варианти, където ти си заобиколил този момент, в който е станала катастрофата. А по нататък има поредица варианти, при които ти просто си минал покрай това опасно място – не си натиснал спирачката, а си започнал да заобикаляш колата, понеже нещо в теб тихичко ти е било нашепнато - и в това време са се случили тези случаи, в които ти не си натиснал спирачката, а просто си започнал да заобикаляш колата и вследствие на това се врязваш в нещо край пътя, или пък само я подминаваш. Там са вариантите, където ти си умрял, умрял, умрял и там няма възможност за съществуване – там сценарият е такъв. Но това, че ти там си умрял, умрял, умрял, тук ти е продиктувало: „леко, леко, леко – спирачката леко, не бързай, не задминавай” – то е нещото вътре в теб. И в резултат - ти не бързаш, не задминаваш.   Ти започваш да задминаваш – колата пред теб рязко е спряла, още нищо няма. Но има моменти, където ти не си тръгнал зад тази кола, не си умрял, а продължаваш да се движиш и този момент, който настъпва, е съвкупност от много моменти – там, където ти си сменил формата или възможната опасна ситуация. Ние всички сме завързани към времевата ефирна съставляваща. А цялата информация се стича в нашето подсъзнание именно по нея. И опитът от там, където ти си се врязал и си претърпял катастрофа, от там където си умрял, от там, където не си стигнал до катастрофата, а на милиметри си я избегнал, от там, където си я избягнал за два сантиметра, от там, където само си понечил да задминеш, но веднага си се върнал - всички тези варианти мигновено се отразяват в твоето съзнание. Ти сменяш, сменяш, сменяш веднага тези форми и когато след няколко секунди излезеш вече на друга част от своя живот, ти си подминал най-близкото дувуйллертно състояние и край. Тук е и твоят опит там, където си умрял и твоят опит там, където не си умрял, а си останал инвалид, и твоят опит, където ти си излязъл от себе си посредством клинична смърт и всичко това става чрез нововремевия континуум, чрез ефирната съставляваща – целия този опит веднага ти се предава. И ти го улавяш, защото този твой опит в различните реалности не съответства по време. Разбираш ли? Не съответства. Това са различни нововремеви континууми. При нас е минала секунда, но в друг нововремеви континуум – в другите реалности, където е трябвало да умреш и си умрял, секундата е равна на 1,32 секунди. А някъде е 3 секунди. А някъде е 5 секунди. Различните качества определят различните нововремеви континууми. И ние живеем в тези нововремеви континууми.  И информацията за това как живеем в тези нововремеви континууми се слива в нашите подсъзнания. И затова, когато караш колата, понякога ти се иска да задминеш, но не задминаваш, защото по сценария на този свят, в който пребивава твоя фокус на съсредоточено внимание, все още не е време да умреш. - Но ако да речем, формата умира след продължителна болест, а следващата дувуйллерртна форма, в която човека осъзнае себе си, тя също веднага умре? - Да, този процес може да продължи няколко секунди или няколко минути – умираш, умираш, умираш, но в края на краищата ти винаги излизаш на тези нива – задължително излизаш там - в някакви реалности, където този процес завършва или с клинична смърт, или в реалности, в които ти изобщо не си заболял. Умираш по възраст тук, а там, където се възраждаш, пак си все още стар човек на същата възраст, но може би просто се събуждаш или се осъзнаваш в който и да е от моментите. Да речем там, където умираш през деня – ти чувстваш, „ох, колко тежко ми стана – ще отида да си легна, нещо се уморих”. Тоест чувстваш някакъв упадък на силите,някаква умора и отиваш да си легнеш – а там другаде вече си умрял. Това е. Но това, че си умрял, тук ти си го почувствал като някакви моменти на слабост или на още нещо подобно. - Значи получава се така, че ние във всеки момент от времето осъзнаваме себе си само като тези, които не са умрели. - Да. през цялото време. Много правилно. Тоест ние никога не чувстваме себе си умрели. Никога. Ние се приближаваме към момента на умирането, но никога не биваме умрели. Не осъзнаваме себе си като умрели. Всички ние, умрелите, оставаме там, там, там - разхвърляни в нашето минало в огромно количество. Но те също не осъзнават себе си като умрели. Те се приближават до момента на умирането по сценария, но отвъд това те вече са в друга реалност. Това вече сме ние. Но ние също сме различни. Ти се движиш в едно качествено направление и разберете, че всички тези смърти, те съществуват в различни творчески направления; това, което ви казах – когато отидете в това направление (посочва по вертикала надолу) – тогава ще умирате в други сценарни условия. Когато се движите в това векторно направление (показва долу встрани) – тук има други – умиране, умиране и прочие други. Тук (посочва по вертикала нагоре) – моят живот може да продължава 5 000 години - минали сме в друга реалност. Тоест вие се движите в това направление (показва по-надолу по вертикала), но до онези реалности – до реалностите от типа „Аз съм Бог” или нещо подобно, никога няма да стигнете. Вие сте способни да стигнете само до там, до където се доближава диапазона на дадената реалност. И толкова. Вие от реалността никога не изскачате. Вие изскачате от световете, но от реалностите – никога. Другата реалност – вие там усещате себе си – това е друга реалност. В тази реалност вие можете да прескочите – можете да прескочите през някакви диапазони на реалностите и да притежавате способностите, които в своето самосъзнание в себе си вече сте започнали да усещате. Но за това трябва да притежавате много широк спектър на самосъзнание. Например аз мога да избирам между огромно количество свои реализации – между огромно количество форми на собствената си реализация. Мен вече навсякъде ме има. Ето, аз съм избрал тук тази форма – тук аз съм винаги. Аз винаги съм това. Но аз винаги съм и друг и като такъв друг аз там също върша своята работа, но аз там също осъзнавам себе си и също притежавам много качества – даже там притежавам повече, отколкото притежавам тук, но тук аз съществувам вече осъзнато. Разбирате ли, формата на моето съществуване позволява осъзнато съществуване. Тоест тук аз съществувам не защото ми се налага да съществувам, а защото трябва да изпълня това, което трябва да изпълня. Различни степени на съществуване. Вие съществувате, защото не можете да не съществувате тук, аз съществувам също защото не мога да не съществувам тук, но аз съществувам тук и защото ако не съществувам тук, то редом с вас няма да има някакви знания – ще се наруши връзката между реалностите. Но аз знам, че тук съм такъв, а ето там съм друг и т.н. Аз навсякъде знам себе си. Едновременно съм и там и там и там. От това, че знам себе си, не ми става нито по-добре, нито по-зле. Просто това е моето творчество. Това е сложно да се разбере, когато вие възприемате себе си само като личност. А когато познавате себе си в множество форми на личности, то - за мен например е елементарно да възприемам вас като самия себе си. Но така още повече ще ви объркам. Какво имам предвид? Когато видя, че някой реагира идиотски, или строи свои илюзии за дадена ситуация, в мен автоматично възниква мисълта „Господи, какъв съм глупак”. Макар че става дума за някой от вас – за него, за него, за нея, при мен автоматично възниква „Какъв съм глупав”. Затова не мога да ви се обиждам. Мога само да ви съжалявам. И толкова. Аз знам колко много варианти на мен има и колко много качествени избора, а вие постъпвате така, а аз знам че тя, той, той сте мен и виждам всичките ви несъвършенства и изобщо вие, със своя творчески потенциал, не бихте издържали на такава диференциация на самосъзнанието за огромното множество форми. Вие бихте се побъркали. Тоест творческият потенциал на моята форма е разчетен за това. Разчетен е така, че аз възприемам всички вас като себе си, но при все това давам свобода на всеки от тези себе си, на своите Аз, да се реализират в свойственото или в приетото за дадената форма направление.  А когато се извърши несанкциониран преход в друга форма, хората попадат в лудницата. Има такива налагания – някой е абсолютно уверен, че е Наполеон – не знае как, но знае, че е Наполеон – ходи като него, говори – макар на руски, а не на френски, но има чувството че е Наполеон, или Сталин, или Ленин или друг. Но това в никаква степен не е свързано с онова, за което говорим. Всичко това е специфика на психиката на ЛУУ-ВВУ. Тоест, информационната обезпеченост бива, натъква се на такива възли астро и менто плазма, които отлагат своето отражение на самовъзприятието.  

Орис: Контактът ми е с екипажа на звездолета Сириус Б, приех послание и от Архангел Михаил (наричам го така, защото се намираме под егидата на християнския егрегор – всъщност тези същности се наричат малко по-различно, но им давам такива имена, за да бъде понятно), послания от Елохим – създателите на нашата Слънчева система, от архангел Гавриил, от архангел Метатрон, от Бога на Слънцето и от Владика Майтрея, които дадоха информация за това, кои са висшите духовни същности, как се отнасят те към човечеството, и които дават своите съвети как трябва да се държим в дадения момент, как да настроим своя живот, как да обезпечим духовното си израстване в навечерието на глобалните събития, които предстоят за нашата планета. За да прецените тези същности първо трябва да прочетете техните послания и след това сами да направите своята преценка за тях. Аз не искам да натрапвам своето мнение и смятам, че всеки трябва да се съмнява във всичко и само съмнявайки се в това, което му се предлага и опитвайки се да намери свое разбиране на дадения обем знания, сам да стигне до съответната истина.

имам всички серии на стар трек,къде да ти ги изпратя????

Философе, всеки знае само себе си, всеки сам може да се страхува от смъртта, ако се страхува, да "всичко, абсолютно всичко продължава ..." но в други обстоятелства и човек в този свят трябва да доживее до дълбока старост здрав и работоспособен. Дори тежко болен е нужен на близките си...