Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01.2016 13:36 - ЕДНА ШОКИРАЩА ПОЕМА
Автор: samorasla Категория: Лични дневници   
Прочетен: 428 Коментари: 0 Гласове:
0



Ирина Войнова, СЪЛЗИ НА ОГЪНЯ „Госпожа Поезия” / ИК „Знаци”2015

ЗА СЛОВОЯДЦИТЕ, МЕСИЯТА И ШЕХЕРЕЗАДА

(Всяка прилика с лица и събития е случайна)

С притъпени миокардни сърцетръси,

на любимата си маса в кафенето

поетите омарата разкъсваха,

отпивайки на ситно питието си.

Тук, в сянката на Универса,

между три и седем ежедневно

те бършеха праха на ямба и хорея.

 

А с пясък черен по телата медни

и знойно натежали от солена нега,

със смугли погледи зад очилата

се спъваха момичета в краката им.

Цветята върху шапките широкополи

дискретно на поетите напомняха

засъхнали следи по ореолите им.

 

Между три и седем ежедневно

в любимото си кафене следобед

те сриваха с критични анастрофи

и политиката, и празничните покриви.

Така със спомени и спорни коментари

подгряваха угасналите въглени

на славата, продадена и купена на старо.

 

Между три и седем – всеки ден,

в сянката на Универса...

 

Между три и седем в този ден

кафето бе върхът, а чаят – превъзходен.

Мастиката – с бълбукащи кристали,

конякът дремеше златисто-ален,

префиненият джин с изящни маниери

гукаше на чашите с ракия нервна...

 

Пред купички с фъстъци и бадеми,

отново градските поети

                  общуваха с безвремието.

 

Навираха ревниво носовете си

в книжлетата на недорасляци и поетеси.

Чегъртаха безжалостно класиците –

Славейков, Далчев, Димчо Дебелянов.

Ръждясалите котви на критиците

разместваха и влачеха по звания.

 

И следваха катарзиси и озарения,

                                      откровения

                                      и спомени,

                                      признания

                                      и изповеди,

       доскоро мъдро премълчавани...

 

В такъв момент (почти към седем),

на крачка да излюпят световното яйце –

                 поредното си знаменито,

                 екзотично и митологично,

                 експлозивно-експресивно,

                 и по традиция универсално

                 словесно умозаключение,

 

пристигна ТОЙ   

неканен,

извън териториален,

изговарящ ясно звуците,

взиращ се в очите им и...

                           трезвен.

 

О, непростимо трезвен!

 

Сякаш само него чакал,

изскърца столът от бамбук китайски.

Столът не устиска и разбули тайната

на безпаметното им вкопаване –

балсамирани метафори

в абстрактната словесна прерия,

блуждаещи огньове и съновидения,

изтръгнати насила измерения...

 

Седна сам на стола непоканен,

                                          наперен,

                                               млад,

                                      недосегаем,

с език от перли изтъкан и ясни фрази.

Кой ли ангел бе захвърлил

пръстена си в кошницата с водорасли?

И затова ли точно вчера пладнето

кепенци тръшна и със слънцето

планетите в редица се строиха?

 

Не бе ли той Месията,

когото чакаха от три до седем стриктно?...

 

От първи поглед си личеше

шампиона на епически пространства –

бе сял жалони сред Атлантика,

бе жънал репери из Марианите.

Погледът му бе пресичал многократно

континенти и меридиани.

Сключвал бе разклони на приятелства

и върхове бе сривал със земята.

 

Той ли бе Месията? –

питаха се местните поети.

Какви ли типове не се отбиваха,

пиеха кафе и си отиваха...

 

Точно този... този!

От бялото поле изникнал,

от руините – тълпата посред лято –

гол почти и татуиран в знаци,

с три семена покълнали – три коти

като три луни –

                     изрязани върху челото.

Точно този... този!..

 

Гол, с препаска само – на шевици,

а тялото му в рими – палмов лист изписан.

Как само в стройна строфа го изопна!

Разгъна своята изящност зрима –

бицепсите, с елей намазани,

танцуваха луминисцентно в ритъм –

нареждаха словосъчетания и полифонии,

променяха значения на думи и закони,

разкриваха съкровища,

                          в изящна архитектоника...

 

Той ли бе Месията, заради когото

поетеси с луминал се тровеха,

преглъщаха сълзите си жените

и скубеха косите си тополите?..

Красив и призрачен, сребристо светъл –

пристигна,

седна,

заговори...

Дори прахът на миглите му бе божествен,

пустинен прах – червен, оранжев, златен.

Раздуха с пърхане невинно

философските им напъни.

 

Той ли беше? –

питаха се местните поети...

 

Той ли беше зъбера, около който

в безлунни нощи обикаляха като животни

и скърцаха със зъби, късаха пердетата,

драскаха стените и мазилката гледжосана...

И трябваше ли пряко волята да го последват

навън от мостика на битието захаросано?

 

Беше ли Месия, или просто

поет александрийски,

танцьор, певец, художник виден?...

В сянката на Универса – в кафенето,

какви ли типове не се отбиваха...

 

Сеячите не сеят вече, а пресяват търпеливо

пършивото котило на звездите.

Не на тях такива!

Градът е твърдина за местните поети.

И крепост –

те са знамената й!

 

(Градът нехаеше, презираше поетите,

а те, отритнати, презираха го тайно.)

Бамбуковият стол изскърца.

Бамбуковият стол се бе досетил –

в предчувствия пропит,

започна да разплита

коварството на тяхната Отплата...

Да бе мълчал! – строшиха го в главата му.

 

Сковаха кръста, сапунисаха въжето.

Отлостиха капака изпод масата

и в прахоляка на мазето

стовариха го върху бирените каси...

Насилиха го телом – със тела набръчкани.

Насилиха го духом – със души обелени,

докосвайки Духа си изначален

за първи път, навярно за последен.

 

Дъхът им тежък пълнеше мазето.

Духът, прощавайки, покръстваше поетите.

И свиреха с отворени гърла бутилките –

пияни от възбуда – Божието възнесение.

Свиреха и празните,

и пълните с Бургаско пиво,

тъй както се търкаляха

до жертвата си живите.

                                          

Бамбуковият стол го бе дочакал.

С пречупени крила,

с крака разкрачени,

до масата лежеше мълчалив и жалък.

 

А чашите се подредиха за наздравица.

Мастиката – отдавна без кристали,

префиненият джин – със маниери вяли,

конякът – онемял от ярост камертонна,

припаднал, чаят смучеше лимона си.

Пелтечеше ракията задавено:

“Месия някакъв,

не Бог, какъвто заслужаваме...”

 

Поетите, пречистени така по кански,

ръцете си измиха със шампанско...

 

Градът не чу и не видя тогава нищо.

Завръщаха се кораби, отплаваха

и само простосмъртни слизаха на сушата.

 

Грухтеше диво в пристана прибоят:

“ПРОРОЧЕСТВОТО ЩЕ СЕ СБЪДНЕ,

                                        ЧУЙТЕ, ХОРА!”

На дъното зарови чашите граалови,           

с които вдигнаха поетите наздравица.

 

Градът не чу и не видя тогава нищо.

Но плъзнаха по тялото му ларви

и от първобитни апетити погнат,

осъмна без вегетарианския си навик.

 

И някак незабелязано порасна,

в Град-хищник с нежни, поетични ириси.

Жреци на чистото изкуство сутрин боси

поднасят със ръце безсилни на тепсия

кървящо младо,

крехко, с податливи кости.

Но хищникът все търси –

                                           иска още.

 

А аз,

              свидетелката в ъгъла,

                                                     презряна,

на неукротимата му сянка, сянка станах.

Краката му измивам нощем с приказки,

с коси ги изсушавам и с лъжи изкусни

за миналото славно и за бъдещата слава.

 

Очаквам да възкръсне Поетичното изкуство.

А той,

             Месията, ме утешава...

                                                        Утешава.

Галина  Многоречна/10.01.2016 г.                                         

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: samorasla
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1708723
Постинги: 284
Коментари: 1256
Гласове: 693
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031